BETA
0
Връзка с Фейсбук
Начало

Няколко думи от... Милен Русков

RyskovНабиращият с всяка своя нова книга все повече популярност български писател Милен Русков дава интересни и събуждащи любопитството отговори пред въпросите на Румен Василев, публикувани в материал в lira.bg в края на март тази година. Милен Русков завършва българска филология  в „Св. Климент Охридски“ и негово преводаческо дело са редица заглави, сред които „Малкият непознат“ от Сара Уотърс, „Бележки за роман“ от Джеръм К. Джеръм и други. Автор е на три книги, отличени с престижни литературни награди в страната: : „Джобна енциклопедия на мистериите“, издадена през 2004 година (получила награда „Южна пролет“ за литературен дебют); „Захвърлен в природата“ от 2008 година  (получила награда „ВИК“ за роман на годината); „Възвишение“ от 2011 година (отличена със „Златен век“ на Министерство на културата (2012) ,с национална награда за литература „Христо Г. Данов“ (2012) и наградата „Елиас Канети“). От началото на този театрален сезон драматизацията на романа „Възвишение“ под режисурата на Иван Добчев се превръща в ключово заглавие от репертоара на театъра в Пловдив.

 

Взехте много награди с „Възвишение”. На какво според Вас се дължи успехът на романа, много критици Ви сравниха с българските класици?

-      Дължи се чисто и просто на художествените качества на романа, както и на приликата с българската класика.

 В романа си постигате парадокс – разказвате за един драматичен епизод от  българската история, струвал живота на най-големия ни национален герой,  и в същото време го пресъздавате на диалект, с което постигате и комичен  ефект. Остава чувството, че иронията Ви не е предназначена само за  историческите Ви герои, но и за съвременниците Ви. Така ли е?

-      Иронията е много характерна черта на моя художествен стил. Тя е предназначена за всички, които могат да я забележат, и насочена към всичко, което я заслужава. Последното, най-общо казано, е светът като цяло – той е чудесен обект на ирония. Една от неговите основни характеристики е, че е много сложно изплетена глупост. С което не искам да кажа, че това е единствената му характеристика – въобще не е така. Но тази може да я видите почти навсякъде, стига да се вгледате достатъчно дълбоко и с достатъчно отстранен поглед.

 В едно интервю казвате, че Ви вълнуват 20-те години на ХХ в. в България.  Кое е магнетичното за Вас в тази епоха?

-      20-те години са време на изключително остър, драматичен вътрешен конфликт. Така както Възраждането е време на най-голямо единение на българите, 20-те години са времето на най-голямото им разединение. Тези два периода се намират в контрапункт.

Обичате да се връщате назад във времето, каква е причината за това?  Бягство от действителността? Омерзение от случващото се днес? Носталгия?

-      Просто назад има по-хубави истории. Днешното време не е толкова интересно, колкото може би се струва на живеещите в него. Не защото е безинтересно, а защото има много по-интересни  –  по-драматични и по-живописни. Историята е дълга, много по-дълга от двайсетината години на нашата съвременност, и в нея има всичко.

 Кой е еталонът Ви за писане на белетристика в български и световен  мащаб?

-       От световните писатели аз харесвам най-много един писател, на когото не приличам – Марсел Пруст. И няколко, на които приличам стилистично, най-яркият от които според мен е Кърт Вонегът. От българските писатели харесвам най-много Емилиян Станев, Димитър Димов, Йордан Йовков и разбира се Захари Стоянов и Стоян Заимов.

 Какво обичате да четете?

-       Трагикомични книги – такива, които са едновременно смешни и тъжни. Най-щастливият ми читателски месец беше през 1992 г., когато така се случи, че прочетох един след друг „Сговор на глупци“ на Джон Кенеди Тул и „Чевенгур“ на Андрей Платонов. Никога след това не ми се е случвало нещо подобно.

Източник: lira.bg

Снимка: assenovgrad.com

Коментирайте