BETA
0
Връзка с Фейсбук
Начало

Елиф Шафак: Писането е по-важно от писателите

EliffИстинското име на Елиф Шафак е Елиф Билгин. Творческият ѝ псевдоним е комбинация от собственото ѝ име и името на майка ѝ, което означава „зора“. Тя е родеда на 25 октомври 1971 година, в Страсбург, Франция, но по произход е турска писателка. Когато Елиф е на една годинка, родителите ѝ се развеждат, а това оказва сериозно влиение върху творчеството ѝ. Тя остава да живее с майка си, като двете прекарват известно време в Испания и Йордания, но след това се връщат в Турция. Елиф завършва Техническия университет в Анкара, защитава дисертация по философия, свързана с проблемите на половата идентичност, получава едногодишна стипендия в САЩ, като след това е поканена като преподавател в няколко американски университета. Живее в Турция и САЩ, пише на турски и английски, като дори когато пише на родния си език, умело експериментира с думите от различните култури и езици, през които е преминала. Защото през юношеството си Елиф живее в Мадрид и Аман, а по-късно е обиколила различни кътчета из целия свят – Бостън, Мичигън, Аризона, Истанбул, Лондон, а това също повлиява на писането ѝ. Но централна роля в творчеството ѝ има Истанбул. В романите ѝ място намират и проблемите на майчинство, феминизма и пост-феминизма, както и интересът ѝ към суфизма.

Заглавията, чрез които българските читатели могат да се запознаят с Елиф Шафак са: „Любов“, „Чест“, „Копелето на Истанбул“, „Дворецът на бълхите“, „Черно мляко: за писането, за майчинството и харема вътре в нас“, „Светецът на неизбежната лудост“.

Тук поместваме едно интервю на популярната писателка, дадено специално за вестник  “24 часа” през месец април 2013 година.

 

- Г-жо Шафак, как си обяснявате, защо вашите книги имат такъв успех сред българските читатели - това, разбира се, не е изключение от популярността ви и в много други страни? Но романът ви “Любов” е почти година в класацията на най-четените книги...
- Щастлива и поласкана съм от сърдечния прием на българските читатели. При посещението ми в София миналата година се почувствах като у дома. Беше все едно се завръщам там, където съм живяла в предишен живот. Почувствах се дълбоко свързана с читателите ми, особено с жените от всички възрасти. Беше много затрогващо. Не мога да анализирам защо книгите ми са популярни в България, но мога честно да кажа, че България има  специално място  в сърцето ми.
Благодаря ви толкова много...

- Новата ви книга, която до дни излиза у нас - “Дворецът на бълхите”, е писана преди повече от 10 години. Поправихте ли нещо днес за българския превод?
- Да, но времето не е важно. Бих променила книга, която съм написала вчера или дори преди час. Писателите не може да се спрем да не пренаписваме, променяйки малко това или онова. Затова имаме редактори и издатели, които да ни спрат. Издателите вземат книгата от нас в един момент и ни казват “Окей, спри вече. Успокой се. Това е.”

- Това роман ли е, или притча, или приказка?
- Предполагам, че е и трите. В романите си  обичам да
прекрачвам граници.  Винаги има елемент на приказка, тъй като според мен в живота има магия. Същевременно умът ми е критичен и имам реалистичен поглед към обществото, историята, културата и света. Обичам да смесвам политиката с поезия, устната с писмена култура, Изтока със Запада, видимото с невидимото.

- Дали този роман не е поредното ви обяснение в любов към Истанбул?
- Да, той е обяснение в любов. Но е и критична оценка на града, който обичам. Разглеждам начина, по който съдим околните, ксенофобията, загубата на космополитизма, възхода на фанатизма и нетолерантността и градския упадък. Всичко това се открива в книгата.

- Кой от героите ви от “Дворецът на бълхите” ви е най-симпатичен - академикът, мадам, побърканата на тема хигиена госпожа... Защо?
- Знаете ли, вместо да избера един музикален инструмент, предпочитам да избера целия оркестър. Харесва ми как всички тези герои от днешен Истанбул се събират и
създават музика,  едновременно в  хармония и конфликт.

- Защо ги събрахте заедно?
- За да покажа многобройните лица на Турция, религиозни и агностични, източни и западни, духовни и материални. Защото Истанбул е град на безкрайни различия и сходства. Сградата в книгата е по някакъв начин като микрокосмос. Дворецът на бълхите е миниатюра на Турция. В него се откриват минало и настояще, спомени и амнезия...

- Ако вие обитавахте “Дворецът на бълхите”, как щяхте да се впишете сред колоритните му жители?
- С лекота. Живяла съм на подобни места в Истанбул и Лондон. Апартаментните сгради, обитавани от луди съседи и нападнати от буболечки, не са ми непознати. Била съм там. И обикновено се вписвам с лекота.

- Няма ли да се поддадете на така модерната сега еротична вълна в литературата?
- Не мисля така. Не защото я осъждам, не защото смятам, че е под нивото ми, а
защото ме вълнува много по-различен начин на разказване на истории.
Такъв, който е универсален, в който са вплетени местни елементи, много древни, но е също невероятно динамичен и забързан.

- На кой колега писател завиждате - благородно, разбира се.
- Завиждам на всеки и всички, които са добри разказвачи, в сърцето и душата си. И ще го споделя с тях, когато се срещнем, или ще напиша статия за тях. Не харесвам ревността. Не ми допада огорчението и негодуванието и това, което те причиняват на тялото и ума ни. Честната, конструктивна, човешка завист е приемлива, разбираема. Но разрушителната, отровна завист, не.

- Успява ли литературата да настигне така бързо променящото се време и да отрази днешния свят? А трябва ли?
- Литературата е в интересна позиция в този смисъл. Тя може да изпреварва времето си, въпреки това трябва да отразява в дълбочина, така че  е необходимо време. На нас, писателите, ни е по-лесно да напишем роман за революция, случила се преди 50 години, вместо за трансформация, която се случва в момента. “Сега” е трудно да се улови, защото е необходима дистанция за спокойно размишление. На мен тази дистанция ми осигурява факта, че пиша на два езика, турски и английски. Когато пиша на английски, съумявам да се дистанцирам малко от Турция. Тази дистанция ми е необходима, за да погледна на страната си от друг ъгъл.

- Имате ли рецепта за оцеляване в нашия все по-шантав делник? Вие как се справяте при вашия космополитен начин на живот...
- Няма златно правило, а ми се ще да имаше. Знам, че не е необходимо да сме “силни” и “успешни” през цялото време. Това е мит, който ни товари с голямо напрежение. Нека правим най-доброто в това, което обичаме най-много, но и осъзнаем, че няма нищо за “печелене” в края. Ако започнем да възприемаме себе си за по-важни от работата, която вършим, значи сме на грешен път. Затова и архитектурата е по-важна от архитектите. Писането е по-важно от писателите. Значение имат историите, не разказвачите.

Източник: 24chasa.bg

Снимка: viaranews.com

Коментирайте