BETA
0
Връзка с Фейсбук
Начало

Демиан Букай споделя пред българските си почитатели

DemianПрез месец юни тази година популярният писател Хорхе Букай и неговият син Демиан гостуваха в България, предприемайки своеобразно турне из няколко града в страната ни. Споделяме интервюто на Демиан, поместено в сайта на издателството, представящо двамата Букай у нас.

- Какви са най-честите проблеми на съвременния човек? Как определяте психичното му здраве?

- Вярвам, че е много изкушаващо да мислим, че живеем в изключително трудни времена и че днешните хора имат повече и по-страшни психични проблеми, отколкото хората в миналото. Не мисля обаче, че случаят е такъв. Смятам, че емоционалните проблеми на съвременните хора в общи линии са същите като на техните предшественици. Проблеми в романтичните връзки, във взаимоотношенията с родителите, както и в очакванията на обществото, продължават да са сред основните причини за страдание. Начинът, по който се проявяват тези конфликти, обаче се е променил. В това отношение вярвам, че тревожни разстройства (главно паническите атаки) вероятно са най-честите проявления на нашите вътрешни и външни конфликти. Във всеки случай, съвременното разбиране и лечение на психичните проблеми е далеч по-добро отпреди. Не толкова отдавна се гледаше на психичните заболявания като на заразни болести или като проявление на дявола. Езикът и знанията на психологията, достъпни само за малцина в миналото, сега са много популярни и използвани в ежедневието. Това е значително постижение.

- Какъв съвет бихте дали на хората, които искат да изживеят смислено живота си?

- Вярвам, че търсенето на смисъл е една от най-големите (ако не и най-голямата) задача, която човек може да си постави. Има множество пътища, по които можеш да откриеш смисъл в живота си. Някои откриват смисъла в това да работят за нещо по-голямо от тях самите. За други смисълът е в това да създават красиви неща, трети се заемат с мисия, която, вярват, им е била възложена свише. Някои хора откриват смисъла на живота в любовта, която дават и получават от близките си хора, или в откриването на мистериите или удоволствията, които животът предлага... Никой не може да ни каже какъв е нашият път. Аз вярвам, че търсенето на смисъл е по-малко търсене и повече акт на съзидание. Имам предвид, че идеята да открием смисъл, предполага, че той вече е там, скрит, определен от някаква външна сила или от съдбата. Аз открих, че сам трябва да създавам и да формулирам своя смисъл, и да продължавам да го правя през целия си живот.

 - Вече излезе вашата първа книга. Какви са бъдещите ви творчески планове?

- Пиша, откакто бях тийнейджър. Пишех главно разкази и дори някои от тях бяха отпечатани в антологии на млади автори. Така че писането винаги е било част от живота ми и със сигурност ще продължи да бъде. Наскоро мексиканското издателство Oceano публикува моя графичен роман със заглавие „Тайната на летящото цвете“. Аз написах историята, а талантливият художник Маурисио Гомес нарисува прекрасните илюстрации към нея. Резултатът е по-добър, отколкото въобще можех да си представя. В момента пиша още две книги: едната е за любовта и романтичните връзки, а другата – в съавторство с баща ми – е за взаимоотношенията между деца и родители. Книгата се фокусира на връзката помежду им и на гледната точка на всеки от тях, както и на динамиката в отношенията, които се променят във времето. Опитваме се да използваме собствения си опит като баща и син, за да помогнем на други да открият свой начин да се справят с някои конфликти, които може, или може би трябва да кажа – ще възникнат в тази връзка и в края на краищата ще ни помогнат да се учим един от друг.

 - Кои са личностите, които са ви вдъхновили и от които се възхищавате?

- От дете съм се вдъхновявал от големите епоси и герои в най-класическия смисъл на думата. Винаги съм гледал с респект и вълнение на герои като Люк Скайуокър от „Междузвездни войни“, Арагорн от „Властелинът на пръстените“ или Омировия Одисей. Съзнавам, че нещата, които мога да постигна, не могат да се мерят с великите подвизи на тези герои (имам предвид, че едва ли е много вероятно да се наложи да спасявам света), но в историите на хора, които е трябвало да се преборят със своите най-големи страхове, за да защитят онова, в което вярват, винаги съм намирал дълбок смисъл. Най-вдъхновяваща за мен е трансформацията, която тези хора преживяват, за да станат герои; фактът, че не са били герои по презумпция, но са станали такива заради онова, което са направили. Може би донякъде приличам на големия аржентински писател Хорхе Луис Борхес, който също е жадувал за приключения и е написал следното: „Тъй като съм недостоен да размахвам меч, трябва да се задоволя да пиша за това“.

 - Трудно ли е да бъдеш син на толкова известен баща?

- Може би по-правилното ще бъде да кажа, че беше трудно. Когато бях по-млад, преживях трудни времена, мислейки си, че никога не бих могъл да имам собствена идентичност и ще бъда обречен да бъда възприеман от себе си и от останалите като „сина на...“. Работих наистина упорито по този въпрос: самостоятелно, чрез психотерапия, и доста изненадващо, обсъждайки това с баща си. Накратко, достигнах до заключението, че аз съм „син на баща си“, но не само. Това ме накара да приема приликите, които съществуват помежду ни, както и да отстоявам нашите различия. Днес бих казал, че известността на баща ми е по-скоро предимство, отколкото недостатък. Тя отваря пред мен врати, които иначе щеше да ми е по-трудно да отворя. Не е нужно да добавям нещо повече от това да спомена посещението във вашата страна. Съзнавам, че да поддържам тези врати отворени, е моя отговорност, но славата на баща ми несъмнено улеснява стигането ми до прага.

- По какво си прилича и по какво се различава книгата ви от книгите на баща ви?

- И книгите на баща ми, и моята книга попадат в една и съща категория: аз бих ги определил повече като книги, които будят размисъл, отколкото като книги за самопомощ. В много от книгите си баща ми често използва кратки истории като средство за лично усъвършенстване, докато историите в моите книги идват от по-различни източници: в тях също има кратки истории, но и откъси от книги, сцени от филми, лични преживявания и случаи от моята практика като психотерапевт. Като съдържание в книгата има идеи, които са подобни на тези на баща ми, но има и различни идеи. Няма съмнение, че работата на баща ми е оказала огромен отпечатък върху мен както на лично, така и на професионално ниво. И как би могло да е иначе! Живял съм с него през цялото си детство и юношество. Още повече че смятам книгите на баща си за мъдри и забавни, така че, ако моята книга прилича на неговите, това е повод за гордост и ще бъда поласкан, ако хората мислят така.

 - Използвате герои от известни филми и книги, за да илюстрирате идеите си. Защо?

- Истината е, че се улових да правя така, преди да помисля защо това помага на хората. Толкова обичам да чета и да гледам филми, че когато се сблъсквам с определен проблем, сцени или фрагменти от някоя книга изплуват в съзнанието ми почти автоматично. Мисля, че този похват би могъл да е от помощ както на човека до мен, така и на онзи, който прочете написаното от мен. Научих от баща си, че историите са могъщо средство: те ни помагат да открием себе си в историите, да се асоциираме с този или онзи герой или ситуация, но в същото време ни позволяват да погледнем на нещата отстрани: от различна перспектива, от различна гледна точка. Когато чуем една история, тя е нашата история и едновременно с това – не е. От незапомнени времена хората си разказват истории. Полският писател и Нобелов лауреат Исак Башевис Сингер казваше: „Аз съм разказвач на истории. Винаги съм бил. Когато бях дете, ме наричаха лъжец. Сега ме наричат писател. Но то е едно и също: аз разказвам истории“. Да разказваш истории (древни или съвременни, сложни или популярни) – това е начин да обновяваме колективната мъдрост.

 - Вие самият успявате ли да погледнете отново една проблемна ситуация?

- Много често откривам, че начинът, по който гледам на даден проблем, всъщност създава проблема или поне ми пречи да намеря по-добро решение. Спомням си един такъв случай, свързан със сина ми. Когато беше още новородено бебе, той плачеше следобед горе-долу по едно и също време. Плачеше с часове и съпругата ми и аз се редувахме да се грижим за него. Тя се справяше много по-добре от мен. Когато бебето беше в ръцете ми, аз правех всичко възможно да го успокоя. Пеех му, разхождах го в количката, люлеех го в ръцете си... Нищо не помагаше и аз ставах все по-притеснен и разтревожен, което, разбира се, само влошаваше положението – за него и за мен. Докато един ден, докато си говорехме за бебетата изобщо, чух някой да казва: „Представи си какво е да бъдеш бебе. Виждаш цветове и форми, но не можеш да разпознаеш никоя от тях; говорят ти, а ти не разбираш нито дума... Сигурно е трудно“. Вярно е, помислих си аз. А аз го карах да спре да плаче. Може би искам твърде много.Така че – от този ден нататък – спрях да се опитвам да го успокоявам и просто бях там за него. Опитвах се да го утеша за това, което се случва с него, вместо да се опитвам да го променя. Тази смяна на перспективата превърна вечерите с моя син във време на споделена любов, вместо на битка между мен и неговия плач. Аз се почувствах много по-добре, а вярвам, и той също.

 - Какво знаете за България?

- Знам, че тя е била някога велика държава, че е била под турска окупация в продължение на няколко века, а след това е била разтърсена от война и тирания. Знам, че до началото на 90-те е била част от комунистическия блок. И знам, че също както и моята страна, се бори с външни и вътрешни конфликти, за да стане по-добро място за живеене. Знам и някои по-лични неща, като например, че баща ми е бил приет изключително добре в страната ви; той винаги говори с любов и благодарност за България. Вярвам също, че по някакъв начин, който тепърва предстои да открия, българите и аржентинците си приличат въпреки голямото разстояние. Успехът на книгите на баща ми в България и в Аржентина е доказателство за тези прилики.

Източник: hermesbooks.com

Коментирайте