BETA
0
Връзка с Фейсбук
Начало

Детската мечта на Христо Карастоянов се сбъдва – той става писател

KarastoyanovБългарският писател и белетрист Христо Карастоянов е роден на 22 февруари 1950 година в Тополовград, но по-късно се премества в Ямбол със семейството си. В СУ „Св. Климент Охридски“ завършва българска филология. Заедно с приятеля си Андон Балахуров създават музикална група, наречена „Студио Пулс“. С хумористичните песни, писани от двамата, участват в национални фестивали, получават и покана за участие в телевизията, което отказват, тъй като трябва да изпълняват чужди песни. Първата вестникарска публикация на Карастоянов е карикатура. Дебютната му книга излиза през 1981 година и се нарича „Пропукан асфалт“. Бил е драматург, а после и директор на кукления театър в Ямбол. Сътрудник е на издания от пресата. Творчеството на Карастоянов е отличавано с престижни награди, сред които наградата на Съюза на българските писатели за документалистика от 1999 година, наградата „Развитие“ за ръкопис на роман от 2003 година, наградата на „Хеликон“ за най-добра белетристична книга на годината – за романа „Името“ през 2012 година, наградата „Дъбът на Пенчо“ за романа „Една и съща нощ“ от 2014 година.

Тук поместваме интервю с бележития писател, дадено през месец април 2014 година – преди излизането от печат на „Една и съща нощ“ . Интервюиращ е Петя Александрова, а разговорът е публикуван в blitz.bg.

 

- Питаш ли се понякога - как така стана, че се занимаваш с буквите, това ли ти беше „писано”, нямаше ли да си по-добър в нещо друго?
- Не, не се питам такива работи. Ако въобще съм направил нещо в тоя живот, то е точно заради буквите, с буквите и чрез буквите. Може да ти се стори префърцунено, но това наистина беше детската ми мечта. Не те лъжа! Е, съвсем друг е въпросът дали тая мечта наистина се е сбъднала – разбираш какво искам да кажа.

- Има ли дни, когато се отчайваш от занаята си?
- Е, разбира се, че има такива моменти. Особено напоследък. Просто когато не са ти обърнали внимание. Ти си си мислил, че è сега вече няма начин да не оправиш света!... Пък то... Един път му викам на един: недей така бе, човек, ще те пиша във вестника! А той ми вика: „Ами пиши бе! Аз пък няма да го прочета!...”

- Какво ти се иска тогава да правиш?
- Е, какво... Попсувам, попсувам и пак почвам...

- Бъдещето прогнозируемо ли е за теб, какво виждаш там в близките месеци, в близките години?
- Пенсионер съм – как да не е прогнозируемо?! Просто ще е едно и също, едно и също... Бъдещето е сложно за предвиждане само за младите хора, а за пенсионерите... – чакаш седмо число на месеца и това е положението. Е, има и изненади, приятни, надявам се. Например някой пореден Хасан Адемов да ти кихне едно двайсет лева за Великден... Всяко правителство си има по един Хасан Адемов, но сегашният е направо социален поет! Може, вика, да е и само с една дупка, но коланът вече е леко разхлабен... Аз така мисля за този пусти колан, дето пък не спряхме да го затягаме: нека го затягаме, но да не забравяме, че никой колан не може да бъде по-къс от собствената си катарама...

- Кога си бил най-щастлив?
- Когато са ме разбирали.

- А най-нещастен?
- Когато не са ме разбирали.

- Сприятелен ли си с възрастта си, или все още й се бунтуваш?
- Да й се бунтувам? Шегуваш се, предполагам... Сега съм на шейсет и четири – възраст, която дори е възпята! От “Бийтълс”! Сещаш се, „When I’m 64”... На мъжа на шейсет и четири все още не му отстъпват място в трамвая, но и на него вече не му се налага да го прави.

- На каква тема спориш с деца и внуци? 
- По-лошото е, че няма с кого да споря, мила госпожо! Много са далече внуците ми, тъй че как да спориш?! Това лято по-добрият Христо Карастоянов (аз така му викам на най-големия си внук, тая година навърши тринайсет) ни беше за малко на гости. И да видиш ти! Предпочитах да го слушам, вместо да споря с него за каквото и да било... Впрочем аз това нещо винаги съм си го мислил – че е по-добре дядовците и бабите да слушат внуците, а не обратно.

- Каква книга работиш в момента, ако не е тайна?

- В момента нищо! При моята издателка Божана Апостолова си чака реда едно нещо... дори не знам какъв му е жанрът. Може би все пак е роман, но не съм сигурен. Отдавна – ама наистина отдавна – ме човъркаше мисълта за удивителното другаруване между Гео Милев и Георги Шейтанов. Знаеш, че името на Шейтанов години наред беше нещо като паспорт за неблагонадеждност – все едно че не е имало такъв човек. Както и да е. Та в тази книга се опитах да разкажа за това тяхно другаруване, резултат от което другаруване е невероятното и от сегашна гледна точка списание „Пламък”. Вече не е тайна, че именно Шейтанов е дал парите за издаването му (те, другарите му дори малко са се въсели за тая работа). Та тъй де...

- И как е озаглавена тази предстояща книга?

- Заглавието й е „Една и съща нощ”. Вземи да си я купиш и ще разбереш защо е „една и съща нощта”... Пък и въобще за коя нощ става дума, ще разбереш. Само ще ти кажа, че онова, което ме е тормозило през цялото време, е, че въпросната „нощ” се повтаря ли, повтаря в историята ни. И че след всяка такава нощ България винаги е оставала с по няколко умни хора по-малко...

- Кои са лекарствата, без които не можеш - в буквалния и преносния смисъл?
- За буквалния смисъл – не знам. Честно! Но за преносния знам: добрата дума. Много помага, да ти кажа!

- Кои са вещите, които би искал да имаш винаги в джоба си?
- Телефонът! Искам да е винаги с мен и да ми звънят приятели. Друго не се сещам да ми трябва... Не! Сещам се: книга! Лошото е, че не знам коя да е тази книга...

Източник: blitz.bg

Снимка: wikipedia.org

Коментирайте